Как да създадем проблем, където го няма

Преди да се повдигне въпроса за Истанбулската конвенция, темата за домашното насилие и насилието срещу жените далеч не стоеше на дневен ред в обществото ни. В последната година обаче бе направено много, за да се наложи тезата, че това е изключително тежък проблем в обществото ни. На какво се дължи всичко това? На насилието? На тормоза над жените? Над крайно агресивното поведение в обществото ни? Не точно. Основно на дребните и гнусни амбиции на шепа активисти в чуждестранни НПО-та и асистиращите им полезни идиоти.

Как започна всичко?


Когато се повдигна въпроса за ратифицирането на ИК дебатът, свързан с това бързо се разгоря из общественото пространство и то с крайно неизгодни за поддръжниците и разбирания и резултати. Това, за съжаление, не разколеба поддръжниците и. Напротив, те се амбицираха и започнаха да работят особено дейно по-ревизирането на резултата.

Към поддръжниците и потекоха средства и заваля поредица от публикации, които налагаха и продължават да налагат няколко тези, които да спомогнат за приемането ѝ:


1) Българските мъже са прости, агресивни, примитивни и редовно бият жените си
2) Семейството е източник на огромно количество насилие
3) Цялото общество е обхваната от дълбоко вкоренените от агресивните инстинкти на населението


С налагането на тези опорни точки поддръжниците на ИК започнаха да опитват да прокарат пътя и към българското законодателство. Впоследствие всеки случай, който можеше да послужи за налагане на тезите им бе използван. Започна се манипулативни статии, проучвания и статистики. Едно от първите опорни точки бе, че 350 000 българи одобрявали домашното насилие. Ако се питате защо се използвали броят им, нека ви отговоря- защото да се каже, че едва 7% подкрепят това да се удари шамар на жена просто не прави сензация, а и не прокарва твърдението, че българите масово подкрепят насилието на жените. Естествено, още по-рядко се споменаваше, че част от тези, които са склонни да ударят жена, е по-голяма при малцинствените групи, но това явно е маловажно.


   Това, макар и да беше първият „залп“ в „борбата“ за „социална правда“, далеч не бе последният. Последваха множество публикации, статии и прочие в тази насока. Изказваха се откровени лъжи от типа на това, че една четвърт от жените по света били жертви на насилие. Сиреч, каквито са хората в Индия, Пакистан, Африка и прочие, такива са и в България.

Вторият етап от борбата бе след решението на Конституционният съд, с което бе обявено, че ИК противоречи на конституцията. Още същата вечер бе проведен протест, участниците, в който бяха предимно от няколко НПО-та, които се отличават с особено висока активност по този въпрос. Последваха обвинения срещу КС за некомпетентност, за услуги към политическата класа(която нямала смелост да се обви открито срещу ИК), ретроградност и в сексизъм. Последното е особено иронично на фона на това, че всички жени в КС са подкрепили решението, но явно активистите по-добре познават интересите на жените в България от професионалните съдии.

През следващите месеци всяка възможност се използваше, за да се доказва активно колко важно било приемането на ИК и как всяко мнение срещу нея е вредно, грешно и сексистко. По крайно безочлив начин се използваха две трагедии. Първата бе с изнасилената и убита в Русе Виктория Маринова. Още преди да бъдат изяснени обстоятелствата около престъплението цяла глутница активисти и поддръжници на ИК заявиха, че подобни убийства са следствие на сексизма в България и че неподписването на ИК води до подобни случаи, макар и да не е ясно по какъв начин подписването и щеше да спаси Виктория от ръцете на пияния ром. Вторият случай бе свързан с двойното убийство на жена и дъщеря и от приятеля и Викторио Александров. За него се надигнаха същите гласове, които не спираха да си търсят поводи, за да налагат тезите, отново без оглед на обстоятелствата, морала и достойнството си. В конкретния случай ИК също не би помогнала, тъй като за случая не са уведомявани институциите. Напротив, за проблема не се е говорело:


   Това, естествено, не спря лицемерната групичка от това да използва нещастието за собствените си цели.


   Последният пик в дейността на активистите бе от близките дни, когато бе проведен протест против насилието над жени. На протеста са присъствали предимно членове на многократно споменаваните НПО-та и доста чуждестранни студенти, които не говорели български, не са били добре запознати с исканията на протеста и проблемите, които би трябвало да адресира, а също така не са били наясно с написаното на плакатите, които те дамите носели(плакатите са били надписани на български). Официалните искания на протеста определено звучат благородно, но в тях има няколко сериозни проблема:


1. Това е открит опит за създаване на впечатлението, че в България домашното насилие е тежък социален проблем от национално значение(т. 3 и 9), което не отговаря на истината, предвид, че то не е с много по-голямо от това в Швейцария.


2. Създаването на програми срещу насилието, институции, които да осъществяват тези програми и законодателство, което да адресира проблема е опит за това следенето на насилието да се превърне в основна дейност на стотици, а може би и хиляди чиновници. Последните, за да оправдават заплатите си най-вероятно ще полагат особени усилия да докажат полезността на дейността си, което от своя страна ще доведе до значително пресилване на реалното състояние на проблема. Защото да изхарчиш десетки милиони и да намалиш убийствата заради домашно насилие съвсем малко няма да е оправдано с настоящите му размери и характер.


3. Разширяването на законодателството  подобни дефиниции като „насилие, основано на пола“ ще отвори врата за всякакви тълкувания. Обяснението „а именно, че се отнася до насилие, което е насочено срещу жена, защото тя е жена или което засяга предимно жените“. Широтата на това определение може да значи, че всяка форма на насилие, в която жените са по-често потърпевши ще се наказва по-строго.


4. Програмите целят да създадат „абсолютна нетърпимост към насилието“. В какво ще се изразява това и какви граници ще бъдат поставени на тази „абсолютност“ също не е ясно. И тъй като това ще влиза и в образователните програми как ще се обясни на образоващите се, че трябва да имат „абсолютна нетърпимост към насилието“. Изразът е меко казано разтеглив.

   Протестът бе придружен с вече традиционните лъжливи, манипулативни и откровено антибългарски статии, в които се обяснява, че България е най-опасната страна, стъпвайки не на статистики, а на социологически проучвания: „23.6% от запитаните потвърждават за случаи на престъпления, насилие и вандализъм у нас“. Плашеща е степента на лицемерие, нужна, за да се напише подобна клевета.

Накратко, в страната ни работи една малка, но добре организирана група от активисти и НПО-та, действащи добре координирано и бидейки добре финансирани, които целят да наложат идеите си и да постигнат целите си, дори и да ползват крайно неморални методи.