„Мама умряла днес. Или може би вчера, не знам.“ Откриващите думи на романа „Чужденецът“ от Албер Камю ни въвеждат в една вселена на отчуждение, безперспективност и липса на всякаква емпатия. Героят Марсо се движи като сомнамбул из улиците, всяко лице му е чуждо, всяко чувство е принизено до елементарно потрепване на мускулите. И, за да завърши абсурда на своето съществуване, Марсо убива едни араби като на игра, запазвайки сякаш последния куршум на револвера за самия себе си.
Изглежда, че ние, днешните млади, към които се числя и аз сме едни такива Марсовци или поне така ни описва песимистично проучване от миналата седмица, излязло във вестник „Капитал“. Сред нас царял базов конформизъм, критично слаб интерес към политиката, не четем книги, бъркаме ляво и дясно (в политическия смисъл), както децата бъркат посоките, приемаме безропотно позициите на родителите си, без да ги анализираме, без да познаваме контекста им и харесваме да пазаруваме. По възможност всеки ден! За съжаление анализът на статистическите данни кара притеснението на един от водещите изследването, че след двайсетина години ще ни управляват апатични, неуки и неразбиращи хора, тоест ние, да звучи печално правдоподобно, а не като поредното отрицание на младостта.
Проблемът за състоянието на младите е и проблем в разбирането на същността на отечеството. Наскоро професор Кьосев зададе този тревожен въпрос в навечерието на национал-популистката треска, затягаща обръча си не само у нас, но и в прословутия Запад, онзи Запад, който едва наскоро излезе от идеализациите, които му бяхме придали в началото на прехода, за да се превърне в пореден враг за националната ни идентичност. Въпреки това няма почва за евроскептицизъм у младите, утвърждават социолозите от проучването. Да приемаш нещо, означава ли да го разбираш?
След като в ролята си на бъдещи управници не отхвърляме Запада и Европейския съюз, това означава ли, че познаваме основните им характеристики? Либералната демокрация, към която Западът се стреми, е дело на хуманистите на 18 и 19 век. Според Цветан Тодоров трите й принципа са суверенната власт- израз на народната воля, благополучието на гражданите като основна цел на управлението и равенството пред закона. А това, което ги свързва и им позволява да си взаимодействат, е образованието. Образованието не като диплома, а като осъзнато поле за диалог между различните гледни точки, като духовно движение, а не като статично, изпразнено от смисъл, банализирано знание. Образованието, както е разбирано от хуманистите, позволява да разпознаваме и уважаваме различните култури и светогледи, познавайки и мислейки върху собствените си традиции.
Като човек, наскоро напуснал класната стая, няма как да не усещам, заливащата ни песимистична вълна. Причината е българското средно образование, което представя българската, а и световната култура стандартизирани до такава степен, така че да загубят автентичност и смисъл, да се превърнат в отегчителна очевидност, дребен препъникамък по пътя към дипломата. „Под игото“ трябваше да бъде преведено на шльокавица, за да привлече вниманието отново към себе си, най-честата репрезентация на Васил Левски е на крака на някой националист, Талев и Димов не са се падали на матура от 2008 година, което само усилва процеса на забравянето им. Културните ни образци са статични, не биват комуникирани, нито адекватно съпоставяни със световните , превърнати са в прашни музейни експонати, стойностни само за отбрани специалисти. А, когато пък бъдат извадени от нафталина, на същите тези образци им се отнема контекста, историческата позиция, причината за създаването им, за да могат по-лесно да се наместят като „а“-та и „б“-та в тестовите бланки. Културата ни се превръща в процес на постоянно отчуждаване. И започва да действа или като рекламен трик със съмнителна позитивна стойност, или като евтина пропаганда на национал-популистката доктрина. Това стесняване на пространството на традиционните ни културни образи крие заплахата от това да дойде момент, в който да не разбираме, както своята, така и чуждата култура, което пък залага на карта собствената ни национална идентичност, която, уж, ценим най-високо.
Може би, най-правилното описание на състоянието ни е това, което Камю нарича „леност на ума“. Тя не е просто липса на знание и любопитство. Леността подронва човешкото в същината му- тя е това да не осмислиш собствената си свобода, а само да я употребяваш, да я консумираш. Тогава светът наоколо е обречен да загуби смисъл и цел, да се превърне се в критична маса от събития, лица и действия, които не можеш да разбереш, камо ли да управляваш. Как можем да “освободим свободата”? Отговорът е ясен – образование, което ни учи на рефлексия, на диалог, на придаване на истинско значение на чуждото, а не образование, което единствено дава достъп до нови пространства за консумация. В противен случай това профанизирано прагматично образование-банално, проформа и без контекст - дава властта на света, а не на човека. И неминуемо води до суета и жестокост. Просто няма как политиката, чиято същностна характеристика е управлението на човешката свобода и избор, да се случи без формирането на динамична, комплексна култура.
Текстът няма претенцията да дава твърдо решение на проблема. По-скоро иска да въвлече и самите млади в диалог за състоянието им, тъй като, ако ние сами не размишляваме върху себе си и не комуникираме с тези преди нас, как можем да очакваме тяхното доверие. Добрата демокрация се гради върху приемствеността, тоест върху комуникацията между старите и младите, а не върху безсмъртието на лидера.