А къде оставихме църковния брак?

Както всяка година, и през изминалата седмица покрай „София прайд” се поднови дебата за и против еднополовите бракове, за и против осиновяването на деца от хомосексуалисти, за и против публичната демонстрация на (хомо)сексуалност и т.н. Гей-парадът се проведе, в отговор в София и в няколко големи града се състоя „Поход за семейството”. Една тема обаче, неясно защо, остава встрани от дебата за брака, семейството и отношението на държавата към тях – правният статут на църковния брак в днешна България.

До 1945г. църковният брак е легална форма на бракосъчетание, в което светската власт няма пряко участие, а само признава сключените в религиозните храмове (църкви, джамии, синагоги) бракове. Нещо повече, семейното право е под юрисдикцията на съответната религиозна деноминация, която по собствените си канони решава спорни въпроси (развод, подялба на имущество, попечителство и т.н.). Понятието „граждански брак” не съществува, макар че през 1935г. е стартирана инициатива за неговото легализиране и приравняване на статута му с този на църковния.

На 27 май 1945г. се приема закон, според който единствено гражданския брак се признава от държавата. За да се елиминира възможността младоженците да сключват само църковен брак (каквато е била масовата практика дотогава), се въвежда задължението църковен обряд да се извършва само при наличието на граждански такъв. Санкцията за неспазване на тази разпоредба е била 1 година затвор плюс обществено порицание.

След рухването на комунистическия режим, религиозните общности започват да оказват натиск за легалното уреждане на църковния брак и на 1 октомври 2009г. новият Семеен кодекс приема, че църковен брак може да бъде сключван и без наличието на граждански. Този брак обаче няма правен статут пред светската власт и остава валиден само по църковния канон. Отделно от това, въпреки, че държавата им дава право, мнозина свещеници продължават да отказват да извършват църковен обряд, ако няма сключен граждански брак.

На практика двата обряда имат разделено значение – гражданският урежда правните и имуществени отношения между съпрузите, а църковният е тайнство, в което младоженците се вричат във вярност пред Бога. Нужно ли е обаче това разделение?

Не, разбира се. При сегашната Конституция е невъзможно връщането на ситуацията от преди 1945г., тъй като Църквата е отделена от държавата. Но нищо не пречи църковният брак да се легализира и приравни с гражданския. Така хората ще имат възможност за избор – вярващите да сключват само църковен брак (който да се признава от светската власт и да дава всички права по Семейния кодекс), а гражданският да остане като опция за атеисти или за младоженци, които са от различни деноминации и канонът не им позволява да се венчаят. Що се отнася до развода, той би следвало да се дава от религиозната институция, която е бракосъчетала двойката, и оттам нататък имуществените въпроси да се решават от гражданския съд.

Повече от 70% от българските граждани се самоопределят като вярващи. Пред тях в момента възможностите са три.

Първата е да сключат църковен брак в друга държава от Европейския съюз, където този брак има правна стойност, и впоследствие той да бъде легализиран в България.

Втората е да сключат само църковен брак, което решава само духовната страна на въпроса, тъй като от гледна точка на светската власт те са в състояние на фактическо, но неузаконено съжителство.

Третата е да сключат преди това граждански брак, което в много отношения е компромис, тъй като самото понятие „граждански брак” е абсурдно. Бракът е религиозно понятие, едно от седемте тайнства на Църквата, а въвеждането на гражданската церемония е с антирелигиозна, атеистка цел.

Приравняването на църковния брак с гражданския в никакъв случай не застрашава светските устои на държавата. Едва ли е нужно да повтарям, че „светски” не е равнозначно на „атеистичен”. Но един такъв ход ще бъде от полза за мнозинството български граждани. И е крайно време партиите и организациите, които се обявяват в защита на традиционното семейство, на християнските, консервативните, семейните ценности, да положат усилия за решаването на този въпрос.