Пиша тази статия във връзка с актуалността на въпросите, които постоянно се задават в общественото пространство по случай 50-годишнината от първото кацане на човек на Луната. Половин век е достатъчно дълъг период, за да направим равносметка на постигнатото и да отправим взор към бъдещето. И докато всички можем да се съгласим, че е минало твърде много време от топ събитието в пилотираната космонавтика, мнозина се питат какво, аджеба, следва оттук насетне и няма ли най-накрая да пратим космонавт обратно на Луната или пък към Марс. Откога го чакаме?
Смятам да предложа своя анализ на случилото се през изминалите няколко години и перспективите, които се очертават в близко бъдеще. Когато се предприема космическа инициатива, винаги има три базисни, фундаментални въпроса: „Къде?“, „Защо“ и „Кога?“.
„Къде?“ е въпрос, свързан с целта, към която трябва да се отправят пилотираните космически кораби. Да продължим ли както досега – с безкрайни обиколки около планетата ни? Трябва ли да се върнем обратно на Луната? А може би е дошъл редът да изпратим човек по-далече, например, до някой астероид като междинна цел между Земята и Марс? Или пък няма нужда да се задоволяваме с нищо по-малко от това, за което уж всички си мечтаят – т.е. отправяне директно към Марс?
„Защо?“ е важен въпрос, тъй като е свързан с обосновката на всяко едно начинание. Какво налага да изпратим човек до набелязаната цел? Отговорът на въпроса може да е свързан с необходимостта от изпълняването на научна програма. Например, искаме да изпратим човек на Марс, за да търси следи от живот. Но не е задължително – целта може да е политическа. Например САЩ изпращат човек на Луната до края на 60-те години, за да докажат на СССР, че тяхната космическа програма е по-ефективна. В този случай въпросът е от национален престиж за Щатите.
Тъй като най-много средства и усилия за развитието на космическите си изследвания влагат Щатите, ще съсредоточа анализа най-вече върху американската космонавтика. Правя уточнението, че макар и Русия да продължава да си мечтае за Луната и пилотираните полети с кацане на естествения ни спътник все още стоят на хартия, държавата няма нужните средства, които да вложи за по-амбициозна цел от околоземни пътешествия. Китай и Индия, две държави, които тепърва развиват пилотирана космонавтика (китайците вече имат няколко полета зад гърба си, а индийците все още не), ще се фокусират върху станции в ниската околоземна орбита. Т.е. в случая с Русия отговорът на „Защо?“ е по-скоро „Защото не можем нищо повече, макар и да го искаме“, а в случая с Индия и Китай – „Защото за нас е рано и все още догонваме другите“.
„Кога?“ е един от най-съществените въпроси. Това е срокът, за който програмата ще бъде изпълнена и целта ще бъде постигната. Разбира се, когато говорим за пилотирана космонавтика, план-графикът е винаги ориентировъчен. Постоянно има риск разработката да не протече според очакванията и да настъпят отлагания. И по времето на „Аполо“ е имало сериозни протакания, продължаващи месеци и години, а днес, когато сигурността е издигната на пиедестал, отлаганията са дори по-големи. Все пак е хубаво да се посочи срок, за да се създадат очаквания и ако очакванията не бъдат оправдани, да се потърси сметка от отговорните лица защо работата не е свършена.
След изясняването на тези три базисни въпроса, се пристъпва към отговарянето на двата вторични: „Как?“ и „Какви ресурси?“. „Как“, в смисъл – с какви технологии разполагаме, какви нови технологични решения трябва да бъдат предложени и въобще какви са етапите, които трябва да се преминат. „Какви ресурси?“ е окончателният въпрос – трябва да се направи оценка какви средства ще са необходими за начинанието, ще се използват ли пари от държавния бюджет и въобще държавата може ли да си позволи тази цел.
Нека да погледнем как беше отговаряно на тези въпроси към 2000-та до 2002-рата година.
Тогава за пилотирани експедиции до Луната и Марс изобщо не се споменаваше. Отговорът на „Къде?“ през 2000-та година беше „Ниската околоземна орбита“. „Защо?“ – „За да се построи Международната космическа станция, където да се правят научни изследвания в условия на микрогравитация с цел подобряване на живота на Земята“. Като проект, макар и иницииран и придвижван от САЩ, той има широко международно участие, съответно останалите държави имаха и други отговори на въпроса „Защо?“. За САЩ това беше възможност да въвлече Русия в проекта, за да се осигури заетост на руските предприятия в постсъветската ера, за да не би те да почнат да съдействат на държави като Иран и Северна Корея. За Русия МКС беше източник на пари, за страните от Европейската космическа агенция и Япония – възможност да имат собствени астронавти и да проведат първите си дългосрочни космически изследвания. „Кога?“ – „През първите години на новото хилядолетие“. „Как“ – „Станцията ще се построи посредством американски совалки“, „Какви ресурси?“ – „Ами каквито, такива – това е международен проект и си струва да се даде максималното за неговата реализация в името на глобалното сътрудничество“.
НАСА не планираше да строи никакви нови пилотирани космически кораби за достигане на Луната и Марс. До края на 2002-ра година американската космическа агенция обсъждаше стратегии, които да позволят застаряващите совалки да извеждат хора в космоса чак до 2020-та година и дори след това. Междувременно НАСА щеше да почне работа по т.нар. Орбитален космически самолет, като той трябваше да поеме щафетата след пенсионирането на совалките в далечното бъдеще и да извежда нови екипажи и полезен товар в околоземното пространство.
Катастрофата на совалката „Колумбия“ на 1-ви февруари 2003-та година промени всичко.
Освен кръглите годишнини от великите събития, трагедиите са друг момент, в който хората си правят равносметки. А равносметката не беше никак приятна. Стана ясно, че на фона на милиардите пари, които се харчат за изпращането на хора в космоса, научният принос от тези усилия е твърде скромен. Обърнете внимание – кога медиите отразяват някакво научно откритие? Когато робот пристигне в орбита или кацне на друга планета (там, където хората все още не ходят). Кога пилотираната космонавтика попада на предните страници на вестниците? Ами когато настъпи някаква трагедия или тоалетната горе се повреди. През останалото време на никого не му пука кой космонавт излита в космоса, за да направи еди-колко-си обиколки и да се върне на Земята.
Така че общоприетият консенсус след катастрофата на „Колумбия“ беше следният: нека да пращаме хора в космоса, ама да бъдат на смислени мисии. Това означава, че вече бе назряло времето да напуснем пределите на най-ниската орбита и да се отправим… някъде. Къде? През 2005-та година, две години след трагедията, бе представена програмата „Съзвездие“. Ето какви бяха отговорите на горепосочените въпроси според презентациите от нейните плановици: „Къде?“ – „Обратно на Луната“. „Кога?“ – „Най-късно до 2020-та година“. „Защо?“ – „За да построим база там“. „Как?“ – „Ами… совалката ще се пенсионира, трябва да се измисли начин, по който да се запазят работните места на хората от програмата, а това значи да се използват стари технологии“. „Колко ще струва?“ – „Поне $230 милиарда“. „Може ли да се ангажира държавата с това?“ – „Абе нека тръгнат нещата, ще му мислим“.
Трябваше да се намери някой, който да каже, че работата е умряла. Този някой се оказа Барак Обама. През 2009-та година новоизбраният президент свика комисия от експерти, които констатираха очевидното. След което се започна отново – равносметки, планове, чертаене на нови стратегии съгласно това, което е постижимо. „Къде?“ – „Абе айде стига с тая Луна, дайте да пратим хората на ново място. Що пък да не е до астероид?“. „Кога?“ – „До 2025-та година“. „Защо?“ – „Защото на астероида ще изпробваме технологиите, които са нужни, за да достигнем по-нататък Марс“. “Как?“ – „С нови, частни ракети“. „Какви ресурси?“ – „С каквито имаме, но по-пестеливо“. Обама обаче допусна фундаментална грешка – той започна да чертае планове, без да се консултира с Конгреса. Конгресмените, както републиканци, така и демократи, нададоха вой и казаха, че не може така и на въпроса „Как?“ ще продължава да се отговаря по един и същи начин – „Като пазим работните места на хората, които са бачкали по космическата совалка“. Но щеше ли в такъв случай държавата да се ангажира да осигури развитието на смислена програма – или просто щеше да подсигури да има една държавна хранилка и толкоз?
Астероидните планове на Обама претърпяха интересна еволюция.
Първоначално човек трябваше да полети директно до астероид. После се оказа, че това е много скъпо. Вместо да бием път чак до астероид, защо да не домъкнем някой астероид близо до нас с помощта на робот, за да е по-евтино? Така се появи т.нар. „Мисия за пренасочване на астероид“, която залегна в плановете на НАСА през 2013-та година. И тази концепция се оказа скъпа и трудно изпълнима, така че впоследствие бе преформулирана отново – вместо да се вземе цял астероид, най-лесно би било да се кацне върху неговата повърхност, откъдето да се вземе един камък, който да бъде поставен в окололунното пространство за по-нататъшно изучаване от астронавтите. В този момент на всички стана ясно, че тоя цирк няма да го бъде и подготовката за мисията незабавно ще бъде прекратена още по време на следващия президентски мандат. Ако има нещо хубаво от епохата на Обама, то е, че през 2016-та година НАСА успя да изстреля възвръщаемата безпилотна мисия „Озирис-Рекс“ до астероида Бену. Мисията ще вземе около 2 кила скали, които ще достави директно на Земята, без да ги пренасочва до някоя орбита, където астронавти да пресипват астероидния прах от пусто в празно.
След избирането на Тръмп, колелото отново се завъртя.
Астероидните мисии бяха пратени в коша, а оттам повторно бяха взети лунните. Те също еволюираха по любопитен начин. Към началото на тази година НАСА чертаеше планове човек да се завърне на Луната до 2028-ма година, но по-късно администрацията на новия президент постави краен срок 2024-та година. Това е очевиден ход за лидер като него. Избран под мотото „Да направим Америка отново велика“, Тръмп желае не просто държавата му да е велика – ами видимо, демонстрируемо велика. Ако човек стъпи на Луната в края на 2024-та година, това ще е грандиозен завършек на неговия евентуален втори мандат. Стратегията на президента не е лишена от логика. Предишни американски президенти задаваха цели, които ще се изпълнят след 15-25 години и така отлагаха да поемат ясен и категоричен ангажимент за сериозна космическа мисия. Никой политик няма да си загуби мястото, ако астронавт не полети в далечния космос, докато е на власт. За разлика от неговите предшественици, Тръмп иска резултати сега.
И така, отговорите към настоящия момент са: „Къде?“ – „На Луната“. „Защо?“ – „За да имаме постоянно присъствие“. „Кога?“ – „До края на втория мандат на Тръмп“. „Как“ – „По всякакъв възможен начин, но нека да имаме наум, че не можем да се опълчим на конгресмените, които искат да се строи тежка ракета по старому, пазейки работните места на хората“. „Какви ресурси?“ – „Тепърва ще се пресмятат“. Според администратора на НАСА Джим Брайденстайн, подкрепата от двете партии е наложителна, за да бъде одобрено наливането на средства в новата лунна програма.
Може ли Тръмп да постигне набелязаната си цел? Трябва да признаем, че статистиката не е никак в негова полза. Малко са президентите, които са оставили своята значима следа в космическата програма. Естествено, най-известният е Джон Кенеди, тъй като през 1962-ра година изнася прословутата реч, с която поставя задачата пред НАСА да изпрати човек на Луната. Друг успешен президент, за който се сещам, е Роналд Рейгън – през 1984-та година той поставя за цел да се построи голяма космическа станция в рамките на едно десетилетие. Е, това не се случва за десет години – строежът на МКС започва чак през 1998-ма година и завършва през 2011-та. Но ако не друго, проектът не е пратен без време в коша и в края на краищата е изпълнен.
За съжаление освен тях, практически всеки друг президент, който е поставил грандиозна цел пред НАСА, се е провалил.
По времето на Джордж Буш (старши) се ражда т.нар. Инициатива за космически изследвания, която постулира завръщане на Луната и изпращане на човек до Марс. Следва ерата на Бил Клинтън, която слага точка на плановете на Буш. Клинтън няма никакви космически амбиции – той просто одобрява продължаването на работата по космическата станция, но са зачеркнати всякакви близкосрочни мечти за пилотирани мисии отвъд околоземна орбита. По времето на Джордж Буш (младши) вече се заговаря за мисии до Луната, но, както вече подчертах, това става чак след катастрофата на „Колумбия“, а на програмата „Съзвездие“ е даден ход през втория му мандат. После Обама прекратява „Съзвездие“, само за да могат неговите астероидни планове да завършат плачевно.
Къде ще се нареди Тръмп? До Кенеди и Рейгън, или до двамата Буш, Клинтън и Обама? Поводи за позитивизъм, разбира се, има. За разлика от 1962-ра година, когато на власт е Кенеди, през 2019-та година в САЩ вече има построен космически кораб за далечни пилотирани мисии. Той се казва „Орион“ и е готов за своя дебют в рамките на мисията „Артемис 1“. Два фактора обаче вдъхват негативизъм – липсата на спускаем апарат за кацане на Луната и фактът, че свръхтежката ракета „СЛС“ (съкращение от „Спейс Лонч Систъм“) още не е завършена. Не знаем дали тя ще бъде построена в срок, а забавянията се дължат на онези политически предпоставки, поради които се използват морално остарели технологии – т.е. да се пазят работните места на работниците от пенсионираната совалкова програма.
За ракетата вероятно вече е твърде късно – тя ще бъде създадена и то по начина, диктуван от политиците. Въпреки че будни граждани на САЩ настояват бегемотът „СЛС“ да бъде прекратен незабавно и вместо това да се разчита на частно разработени ракети, например вече съществуващата „Фалкън Хеви“ на СпейсЕкс, това надали ще се случи. Може да е неефективна, може да е наблъскана със стари технологии, може да е скъпа, но да сложиш точка на такъв проект и с това да си пряко виновен хиляди хора да останат на улицата без работа – никой конгресмен няма да го допусне. C'est la vie. Затова повечето космически ентусиасти са се примирили, че „СЛС“ ще е факт. Остава само да се надяваме, че по-нататъшните забавяния ще са минимални.
За спускаемия апарат обаче не е късно и НАСА все още може да се обърне към младите и гъвкави аерокосмически компании като Блу Ориджин. Това ще позволи максимално бърза разработка и е възможно поне този елемент от стратегията на Тръмп да бъде завършен в срок.
Що се касае до политическия фактор, той е непредсказуем. Всеки проектобюджет на НАСА трябва да мине през Конгреса, което означава не само през контролирания от републиканците Сенат, но и през доминираната от демократите Камара на представителите. Дали новата лунна програма ще получи окончателното одобрение на двете страни?
Предстои да видим.