Всички очакват политическо преструктуриране наесен

1

Все по-често задават въпроса да очакваме ли наесен разместване на политическите пластове, да очакваме ли наесен преструктуриране на политическото пространство, и накрая вероятно ще трябва да получат и отговор. Защото наистина е вълнуваща интригата кой от ляво ще мръдне вдясно и кой от дясно ще отиде наляво; кой от глобалист ще стане националист, кой ще захвърли атеизма и ще се пише ортодоксален; кой от консервативен ще стане либерален или по-скоро обратното, кой ще извива ръцете на Борисов или ще кълчи краката му и т.н. Със сигурност ще прилича на времената, когато местните дупèта взимаха съдбоносни решение да минат от широки вратовръзки на цветя към тесни вратовръзки на райета и от дълга коса на тила към дълга коса на челото. Човек винаги трябва да е нащрек и да се ослушва за dernier cri – последния писък на модата. Да, в политиката също има мода – не по-малко ярка и бързо променяща се, защото ако една мода не се променя, ако за един сезон не се превръща от dernier cri в демоде, тя няма да е никаква мода, а класика. Модерно е това, което привлича краткотрайното ни внимание, след като предпоследното модерно вече ни е омръзнало.

Странно обаче защо почти никой от следящите модните тенденции в политиката и по този случай интересуващи се как ще се разместят пластовете наесен, не се пита от какво се определя структурата на политическото пространство и как се диплят един върху друг пластовете. Заслужава си да се поразсъждава върху това, преди да започне същинското гадаене.

Формулирането на политическия приоритет е процес.

Първо се определят ценностите. Нашата безспорна ценност е демокрацията (моя не е, но нека за нуждите на текста да се престорим, че пеем в общия хор). Партиите търсят различия помежду си, търсят за какво да си противоречат, за какво да спорят и да се замерят с аргументи, но никоя от тях не смее да си позволи да каже нещо против демокрацията. Демокрацията е свещена за всички и от нейното идолослужение се ражда популизмът – нали знаете баналната констатация, че всяка монета си има две страни: монархия-тирания, автокрация-абсолютизъм, аристокрация-олигархия, демокрация-охлокрация (диктат на тълпата) или както е днес – демокрация-популизъм.

Думите не са това, което бяха. Константинополският юрист и историк Михаил Аталиат някъде през 1056 или 1057, скоро след Великата схизма между православието и католицизма и края на Македонската династия (която няма нищо общо с днешна Македония) сравнява управлението на Михаил VI Стратиот, забележително с отслабването на централната власт, със състоянието на „демократѝя“ - във Византия терминът е равнозначен на анархия и безредие. Чак по-късно с тази дума започват да изразяват убеждението, че мнозинството от народа е онзи субект, който винаги взима правилните решения.

Народът, когато го питаш, не иска доброто и полезното за себе си. Търси приятното, лесното и забавното и дори да постигне някакви резултати в тази посока, те са печално краткотрайни и оставят след себе си чувство като от преяждане със сладолед. Така или иначе обаче, приели сме, че искаме демокрация и според това свое решение ще продължим да развиваме вижданията си за политиката. Каква е следователно първата ни цел: да накараме народа да поиска за себе си наистина полезното, а не глупости. Или иначе казано, във фокуса на политиката трябва да стои не икономическия растеж, не гражданските свободи или социалната справедливост, както е в момента, а ЧОВЕКЪТ в неговото многопланово антропологично измерение. Не трябва да строим добро общество, което да направи хората добри, а трябва да създадем добри хора и те, живеейки заедно, ще образуват от само себе си добро общество, без да се налага да го инженерстваме изкуствено. Ето това е един от истинските вододели между различните политики и той е неподвластен на модата: обществото ли създава човека или човекът създава обществото? Първото, освен че намирисва на детерминизъм, си е и доста тоталитарно.

Определили веднъж голямата цел, време е да преминем към средствата за нейното постигане – тоест, към конкретните политики.

Очевидно е, че така очертаната цел може да се постигне единствено чрез политика, приоритетно насочена към поколенията. Съвсем просто казано, това означава да се ръководим от принципи като този: ако трябва да изберем на кого да вдигнем заплатата, на кого да дадем бонуси – на данъчния инспектор или на учителя, да изберем учителя, за да може умните, кадърните, трудолюбивите и конкурентоспособните да се натискат за учители, а не за чиновници.

Политиката към поколенията е устойчива политика за децата. Преди всичко образование и то по изцяло преосмислена система. Трагедията на социализма не е през 40-те и 50-те години, а през 70-те и 80-те, та и до първите години на 21 век, защото през 40-те и 50-те интелигенцията (или поне останките от нея след т.нар. „народен съд“) бяха продукт на образователната система на Царство България, а след 70-те Родината наследиха продуктите на следващата система, които помнеха Царството само от разказите на своите бащи и дядовци, стига, разбира се, да проявяха необходимия интерес за това. Тъй че „изродите на прехода“ не са някои други, а възпитаниците на „развития социализъм“.

В момента, освен може би отпадането на някои партизански повести и разкази, образователната система е абсолютно същата, възпитава децата в абсолютно същия мироглед – на безбожие и класова омраза, която днес наричат „толерантност“ и „политкоректност“. Разликата е, че докато тоталитарната държава гледаше да държи строго бъдещите строители на комунизма, като им забраняваше Бийтълс и порно, то сега ги поощряват да бъдат себе си, да следват мечтите си. И тежко и горко на оня (в миналото щяха да го нарекат „враг на народа“), който дръзне да им наложи някакви ограничения или пък да ги подтикне да положат макар и минимално усилие за нещо. Но и в двата случая целта е една и съща – конвейрно производство на безобидни и предсказуеми бурмички за голямата машина.

Затова политиката за децата трябва да започне с политика за училището. Изцяло променената учебна програма трябва да включва такива педагогически инструменти, които да подготвят децата за бъдещи родители, защото училището без семейството не е достатъчно. Ето как едва следващото поколение, това, което сега тръгва на училище, ще бъде малко по-различно, но пак ще е преходно, защото неговите родители са продукт на старата система. Първи плодове политиката, за която говорим, евентуално ще даде в третото поколение, тоест след около минимум 40 години, и тези плодове няма да бъдат нищо повече от едно плахо начало.

По този начин политиката за училището ще се превърне и в политика за семейството. Малкият човек, детето, се нуждае от авторитети. За гражданите авторитети са институциите, но детето все още не може да ги осмисли и затова избира за авторитети родителите и учителите си. Що за авторитет може да е учител, от когото детето започва да се усеща по-интелигентно още в трети клас, и що за авторитет може да е родител, по-инфантилен от детето по отношение на отговорностите си?

В крайна сметка кръгът на обобщението се затваря и в центъра остава политиката за човека, но човекът вече не е само цел (или самоцел), а и средство за постигането на тази цел, активен участник, който знае какво иска и това, което иска е наистина полезно за него. Вярно, такъв човек се управлява по-трудно, но ако управлението е честно, ако е морално, няма да има проблем – ще се остави да го управляват.

Тогава от само себе си ще се появят и качествената администрация, и ефективните институции, и духовно богатата култура, и големият икономически растеж, и щедрата социална система.

Така трябва да текат мислите на онези, които чакаме да видим как ще се разместят и как ще се преструктурират наесен.

Или поне аз ще гласувам за онзи, у когото видя начатъци на подобни мисли. За да има добри резултати от демокрацията, трябва да се подобри качеството на „демоса“, който „кратува“. Да спре да мисли, че е съвършен и че няма какво повече да добави към образа си. А кой с кого ще се яви с общи листи, дали ще издигне свой кандидат или ще подкрепи чужд – сигурно и с това ще се занимаем, но може би следващата седмица. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

 

За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.

Най-нови Най-четени Най-коментирани