Социалните служби и отнемането на деца: има ли проблем и какъв е той?

Социалните служби отнеха дете от българско семейство в западна държава. За пореден път. И за пореден път спорът около случилото се раздели и поляризира българското общество. В единия полюс са тези, които най-общо казано са склонни да вярват на семейството, а в другия – на социалните. И от двете страни на спора се чуха класическите идиотщини, които вече свикнахме да слушаме всяка поредна година щом възникне подобен случай или щом тръгне да се приеме най-новата стратегия или конвенция. Едните твърдят, че далеч по-меродавно е експертното мнение на образованите чиновници от социалните служби, които имат много повече академични познания от обикновените семейства. Не ми ги хвалете тия вашите традиционни семейства, казват, дето бащата се прибира вечер, очаква чехлите да са му пред вратата, салатата и ракийката да са сервирани и ако нещо не е наред, си побийва жената и децата съвсем традиционно. Другите ни убеждават в идиотски конспирации, че джендъри, които не знаят от кой пол са и не могат да имат деца, крадат нашите, за да ги осиновят.

Но ако оставим тези дебилни и крайни изказвания настрана, очевидно съществува проблем.

Наистина някои български семейства имат проблеми със социалните служби на запад и все по-често медиите ни съобщават за такива случаи. Ето какъв е последният от тях, преразказан накратко по думите на майката: българско семейство живее в Хамбург и има 7-месечно бебе-момиченце. Пътувайки с кола към България за Рождество Христово, семейството преживява катастрофа на територията на Унгария. Идва Бърза помощ, семейството е настанено в болница, лекарите преглеждат всички набързо, казват им, че всичко е наред – но детето е неспокойно и плаче. Семейството се завръща в Хамбург, където търси лекарска помощ в местната болница и там е установено, че дъщеричката има кръвоизлив в главата. Налага се спешна операция, но в хода ѝ докторите откриват нещо смущаващо – следи от по-стар хематом. Викат социалните, а те решават, че старият хематом е поради семейно насилие – и отнемат детето.

Трудно е да преценим кой е крив и кой е прав, дори на фона на множеството репортажи, затова аз не се наемам да го правя. За да можем да си изградим обективно мнение, ние трябва да чуем и двете страни – а обикновено се чува само версията на родителите. А и голяма част от нас не сме нито лекари, нито юристи, за да разтълкуваме правилно медицинските аргументи или юридическата обосновка. Но едно изказване ми направи голямо впечатление – това на адвоката по семейно право Рюдигер Шулц-Ганзен:

„Държавата е длъжна да направи това, когато има и най-малко съмнение за безопасността на детето. И повтарям – съмнение, а не твърдение. Вече тече проверка и в болницата“.

Силно се надявам да има някакво недоразумение и това да е грешка в превода, иначе е смущаващо юрист да мисли по този начин. Тук вече не е нужно самият аз да съм юрист, а и повечето хора знаят от обща култура кой е основният принцип в наказателното право: „презумпцията за невинност“. Всеки се счита за невинен до доказване на противното – правило, залегнало в Конституцията на Република България, но всъщност вековно и древно. Какво излиза по думите на господин Шулц-Ганзен? При най-малкото съмнение държавата приема родителя за виновен. Съмнение, а не доказателство, че родителят наистина малтретира детето си, е достатъчно основание службите да се намесят грубо в живота на едно семейство и да го оставят разбито! Остава само да разнищим какво разбира юристът под думичката „съмнение“. Експертна лекарска комисия, която открива сведения, че с дадено дете е злоупотребявано физически – дотук окей. А по-нататък? Ами ако например даден човек подслуша, че съседите му се карат и подаде донос към службите, че детето е в риск, това достатъчно ли основание би било службите да се задействат и да отнемат детето?

И защо изобщо трябва да се стига до отнемане на детето? Не би ли следвало това да е най-крайната мярка?

Не би ли било добре, ако има проблем в дадено семейство, първо квалифицирани психолози да работят съвместно с родителите и децата, преди да се стига до такъв емоционално травмиращ развой? Именно това е основната критика, която се отправя, например, към Норвежката социална служба Барневернет, съгласно репортажите от BBC (нарочно се позовавам на BBC, която е сериозна медия, а не поредният анонимен сайт, разпространяващ фалшиви новини) – че социалните действат прибързано и разделят децата от семействата им без да има достатъчно убедителна обосновка.

Съгласно древната притча, пътят към ада е постлан с добри намерения – и аз съм убеден, че случаят с делегирането на големи правомощия на социалните служби е точно такъв. Разбира се, че децата трябва да растат в най-добрата за тях среда! Разбира се, че те трябва да бъдат обичани! За съжаление ние живеем в несъвършен свят, населен с несъвършени човеци. Съгласно християнската вяра, това се дължи на греха, който вирее във всеки един от нас. Библейската книга Римляни 3:10 казва: „Както е писано,  няма нито един праведен“. Много хора не разбират учението за грехопадението. Това, че всички сме грешни, не означава, че сме зли. Напротив, човеците са създадени по образ и подобие на Бога и притежават благородни качества – мнозина умеят да обичат, състрадателни и отзивчиви са, способни са на саможертва и героизъм. Но същевременно всички от нас притежаваме склонността да взимаме погрешни решения и да вършим зло, дори и поради благородни подбуди. Някои, за съжаление, са дотолкова затънали в греховността, че безспорно можем да ги определим като зли – но дори и тогава не бива да им се отнема възможността за покаяние и да се отвърнат от кривия път. Отклоних се леко от темата, просто исках да кажа, че човечеството е съградило един свят, пълен с технологични чудеса и великолепни постижения, но същевременно пропит със злини. Продължава да има престъпления. Затова съществуват закони, които следва да се спазват от всички в името на всеобщото добруване. Затова има служби, които следят за спазването на законите и органи, които наказват нарушителите. И когато някой бъде наказан, той може да бъде отделен от общността – от една страна, за да се предпази общността, от друга – за да му се даде шанс на този човек да се поправи. Естествено, че когато престъпникът е причинил страдания, в името на справедливостта трябва да има и възмездие. И напълно естествено трябва да се наказват с особена строгост тези престъпления, които са извършени спрямо най-беззащитните – децата. А ако има доказателства, че става въпрос за родител, който малтретира децата си – естествено, че службите трябва да се намесят, а родителят да бъде изправен пред цялата строгост на закона и да отговаря за постъпките си.

Но самият факт, че светът се крепи на несъвършени хора, означава, че създадените от тях институции и социални структури са също несъвършени и като такива са склонни да допускат грешки. Ние сме обречени вечно да се стремим към съвършенството, но заради греха то винаги ни се изплъзва. Всички искаме да няма дете на този свят, което да страда. С този мотив социалните служби на запад са силно овластени, а правомощията им са големи. И когато преценят, че дадено дете е в риск, те действат. Но не се ли случва понякога границата да бъде прекрачена, не настъпва ли момент, когато, уж в стремежа си да изкоренят злото, понякога службите сами се превръщат в проводник на злото? 

Всички човешки институции, всички социални структури са подвластни на греха. Училището цели да обучи детето и да го подготви за зрелия живот, но винаги ли успява? Винаги ли учителят е достатъчно подготвен, винаги ли е справедлив към всяко едно дете? Нима не е вярно, че тормозът в клас е ежедневие – и че често пъти учители и родители, дори и да работят заедно, не се справят ефективно срещу него? Семействата също не са съвършени. Даже в най-щастливите от тях понякога има неразбории и караници. Смея да твърдя, че всички от нас, дори и тези, които сме израснали в стабилна и здрава атмосфера, можем да се сетим за поне един случай в детството ни, когато са се отнесли несправедливо с нас или сме преживели емоционална травма. Хората са различни и техните слабости са различни. Някои родители са по-небрежни и не обръщат внимание на децата си. Други са прекалено амбициозни и ги наказват, примерно, за една изкарана петица в училище. Питам се – кога вече става прекалено? Кога един учител престава да е достоен да бъде учител, кога един родител вече не е достоен да бъде родител?

Признавам, че прогресивните активисти, които искат да приемем един куп конвенции, стратегии, мерки и прочие, са ми симпатични и че са водени от благородния мотив да превърнат света в едно по-справедливо място. Но се опасявам, че ако обществото ни не подходи с нужното смирение и мъдрост, няма да се получи. А това изключва крайностите. Ако една майка, уморена от ежедневните грижи, си е изпуснала нервите, скарала се е на детето и го е разстроила, това не значи непременно, че тя не струва като родител и детето ѝ трябва да се отнеме. Съвременните социални служби приличат на неопитни хирурзи – стараят се да изрежат тумора и понякога им се получава, но се случва да изрежат здрава тъкан. Предизвикателството пред модерна Европа е чиновниците от тези служби да бъдат превърнати в аналог на добрите лекари, които знаят кога трябва да се реже и кога да се приложи по-щадящо лечение.