Когато политици, експерти и общественици анализират космическата програма на дадена държава, възприемана от тях като враждебна, те го правят с една-единствена цел – да разберат какви са военните способности на въпросната държава. Затова започвам този коментар с уточнението, че независимо че технологиите за изстрелването на бойна глава и на изкуствен спътник са в общи линии сходни, нивото на космическо развитие следва да се използва само като относителен показател на военното равнище. Това е така, защото в исторически план балистичните ракети често пъти са били преобразувани в космически носители, но обратната еволюция не е била наблюдавана (дори и теоретично да е възможна). Оттук следва, че политическата риторика в стил „вие изстрелвате космически ракети уж за мирни цели, но всъщност това са балистични ракети под прикритие“ не е съвсем точна. И все пак можем да добием представа каква е относителната картина за текущия технологичен статус на обсъжданата страна.
Какво може да ни разкрие неуспешният опит за изстрелване на спътник на Иран, който бе проведен на 9 февруари? Първият голям извод – космическата програма на страната се намира в изключително тежка криза без перспективи за изход. А имаше времена, когато космическите амбиции на Иран будеха респект. На 2 февруари 2009 г. ракетата „Сафир“ благополучно изведе в орбита първия ирански спътник на име „Омид“, с което Иран се превърна в деветата държава в световен мащаб със собствени орбитални ракети. Успехът бе повторен отново през 2011, 2012 и 2015 г., когато в космоса бяха изпратени спътниците „Расад“, „Навид“ и „Фаджр“. Иранските мераци за бъдещо развитие бяха толкова сериозни, че започна да се говори усилено за изстрелването на космонавт – даже бяха проведени няколко тестови суборбитални полета с маймуни. Но от тези времена на подем не е останал и помен. Изстрелването на „Фаджр“, което се случи преди повече от пет години, бе последният триумф на иранската космонавтика. Оттогава насам страната бележи само провали. През 2019 г. Иран се опита да се реваншира, но две изстрелвания през януари и февруари завършиха с неуспех, а през август една от ракетите експлодира на стартовата площадка още по време на нейната подготовка за полет. Днешната авария е четвъртата поредна в рамките на последната година и един месец.
Вторият голям извод е, че санкциите срещу Иран проработиха. Наистина. Няма да се спирам подробно върху дългогодишните периоди на ембарго спрямо иранците, нито върху динамичните събития около Съвместния всеобхватен план за действие от 2015 г. по времето на Обама и напускането му от САЩ през 2018 г. по времето на Тръмп. Но в интерес на истината Иран започна да създава космическа програма в отговор на усещането, че страната е несправедливо ощетена от западния свят и докато всички останали нейни съседи се радват на достъп до спътникови данни, тя не може да се възползва от такъв поради нестихващите санкции. Същевременно е факт, че е много трудно да се разработва модерна космическа (респективно ракетна) технология без импорт на чуждестранни компоненти и без силна икономика. И ако целта на санкциите е била Иран да бъде осакатен технологично, тя е постигната.
Третият голям извод е, че Иран не успя да създаде по-мощна и по-смислена от научна (а и от военна) гледна точка космическа ракета. „Сафир“ има скромни възможности – ракетата е в състояние да извежда в най-ниската околоземна орбита едва около 65 килограма полезен товар, което означава, че дебютните ирански спътници „Омид“, „Расад“, „Навид“ и „Фаджр“ бяха съвсем мънички и просто устроени – без никаква сериозна способност за наблюдателна, а какво остава за шпионска мисия. Затова през изминалите години иранците се фокусираха върху създаването на ракетата „Симорг“ с товароподемност от 350 килограма до ниска околоземна орбита. След поредица от провали „Симорг“ още не е сполучила да изведе нито един спътник. Но дори и „Симорг“ някога да постигне успех, ракетата е с много по-скромни възможности от мъничката частна американска ракета „Електрон“, а какво остава за европейската лекотоварна „Вега“ със способности да изстрелва 1 000 – 2 000 килограма товар в околоземна орбита. За справка една среднотоварна ракета „Союз 2“ на Русия извежда в орбита между 7 000 и 8 000 килограма провизии. Тежкотоварните ракети като „Протон“ (на Русия) и Делта 4 (на САЩ) с тяхната товароподемност съответно от 24 и 28 тона въобще не си струва да ги споменавам в този параграф. Иран е много далече от това да съперничи на утвърдените космически държави.
Независимо от всичко, което бе изброено по-горе, един факт е виден. Забравете за безкрайните спорове между иранците и Западния свят относно това дали те правят ядрени оръжия – ако има една област, в която Иран не възнамерява да отстъпи, то е тази на космическата сфера. Това е четвъртият голям извод - изстрелването на 9-ти февруари, успешно или не, бе проведено напук на острата международна критика. Пък вие преценете за себе си какви могат да са скритите мотиви на иранския политически режим.