България в клещите на авторитаризма

09:30, 28 ное 20 / Политика 25 2421 Симеон  Иванов
Снимка: CanStockPhoto

Интересът към външнополитически теми в обществото ни често се изчерпва с македонския въпрос и вековния дебат между русофили и русофоби. Въпреки това не бива да оставаме безучастни към процесите около нас, особено когато става дума за „задния ни двор“. Една от причините е, че вътрешнополитическите процеси на всяка държава винаги дават регионален отзвук. С други думи, и демокрацията и авторитаризмът са „заразни“ в регионален план. Друга причина е, че подходът ни към случващото се в наше съседство кове имиджа на България пред Европа и света.

България в момента се явява между два режима със силни авторитарни тенденциитози на Александър Вучич в Сърбия и на Реджеп Ердоган в Турция. Тази ситуация, освен деликатна, открива възможности пред българската външна политика. България би могла да играе активна регионална роля в качеството си на член на ЕС. За съжаление, подобна инициатива изглежда далеч извън капацитета на настоящия кабинет. Всъщност с действията си настоящето управление дори подпомага развитието на авторитарните режими в съседство. Същевременно забелязваме и опитите за налагането на авторитарни практики и в България от премиера Борисов.

Quo vadis, Serbia? *

Президентът Александър Вучич бавно и постепенно тласка Сърбия към авторитарно управление от тесен олигархичен елит. Също така страната се оформя като остров на руско и китайско влияние. Кремъл отдавна има установено присъствие в Сърбия, базиращо се на икономическо и военно сътрудничество. Заедно с това Москва провежда активна медийна пропаганда в страната и използва „мека сила“ по линията на източноправославните културни връзки.

Китай от друга страна спонсорира изграждането на инфраструктурни проекти и подпомага сръбската индустрия. Китайско-сръбското сътрудничество се изразява и в много интересен за европейския контекст аспект. Под претекста на борба с престъпността, в Белград китайска технологична компания е изградила система от камери за наблюдение и лицево разпознаване по китайски модел. Инициативата вече среща активна съпротива от гражданите на Белград, които са против такива мерки за следене, характерни за тоталитарните държави.

Отношенията на Сърбия с ЕС също будят интерес. Белград получава финансиране от Брюксел за извършването на реформи и подготовката на страната за влизане в съюза. Съдейки по бавния прогрес в това отношение, остава съмнението, че влизането в ЕС не стои на дневен ред за Вучич, тъй като реформи в съдебната власт и държавната администрация биха сериозно подкопали властта му. Също така и че парите от ЕС отиват за поддържане на изградената корупционна верига в Сърбия.

Във вътрешнополитически план в Сърбия вече ставаме свидетели на политически натиск по модела на модерните диктатури върху и без това отслабените и разединени опозиционни партии. Критични гласове в медиите срещу Вучич е вече трудно да бъдат чути, а малкото останали такива (няколко кабелни телевизии) са също подложени на властови натиск.

Последните парламентарни избори в страната бяха бойкотирани от основните опозиционните партии, което позволи на партията на Вучич да спечели повече от 60% от вота. Вероятно последният шанс за Сърбия да се върне към крива на демократично развитие ще са президентските избори през 2022 г., за които опозицията обмисля обединяване на силите.

Снимка: Euractiv

От Кемализъм към Ердоганизъм

Тласкайки Турция към ислямизация, Ердоган за момента успешно подкопава светските основи наложени от Кемал Ататюрк в Турция. За разлика от Сърбия, Турция е страна със значителен икономически и демографски потенциал и най-голямата армия в региона. Когато вземем предвид и неоосманските амбиции на Ердоган, Турция се превръща и в заплаха в регионален план, а конфронтацията в Средиземноморския басейн е един от многото примери за агресивната външна политика на президента.

Макар в космополитните градове на Турция Ердоган да среща сериозна съпротива, която се изрази в загубата на партията му в Истанбул, Анкара и др. на последните местни избори, тенденцията към диктатура засега остава налице. Особено след опита за преврат от 2016 г. Ердоган впрегна всички властови ресурси в името на консолидиране на власт, ограничаване на опозицията, критичните медии и инакомислещите граждани.

Въпреки това вече се забелязват и наченките на залеза на неоосманската му мечта. В международен план Турция е преразтегната, участвайки в Либия, Сирия, Нагорни Карабах и Източното Средиземноморие. За поддържането на такава настъпателна външна политика се изисква стабилна икономика. А Ердоган вече не може да се радва на такава. Без добре функционираща икономика няма да бъде способен да разраства турското влияние навън, но по-важно, няма да може да мобилизира обществото зад себе си. Можем да очакваме, че икономическият натиск започнат от Тръмп е вероятно да прерасне и в политически такъв от администрацията на Байдън.

Снимка: The Guardian

Къде застава България на фона на тези тенденции?

България продължава да пропуска шанса да се модернизира и във външнополитическо отношение. Имайки предвид специфичното ни положение на фронтова страна, процесите около нас и принадлежността ни в западните структури, пред държавата ни стои възможността да води активна политика прокарваща интересите на ЕС и НАТО в региона. По този начин страната ни би трупала позитиви и би могла да изгради имидж на надежден партньор.

Пример за такъв тип политика би била безусловна подкрепа за Гърция в конфронтацията й с ердоганова Турция, вместо балансиране и мек подход спрямо турския президент. Също така и твърдо заставане зад интересите на ЕС, Германия и Франция в студената война между Ердоган и Европа, вместо да се проявяваме като посредник между двата лагера. Както и изразяването на конкретна позиция по отношение на авторитарните тенденции налагани от Вучич.

От една страна наблюдаваме известна безучастност по тези тематики. А от друга дори ставаме свидетели на политическото подпомагане на режимите на Ердоган и Вучич. Пример е предаването на политически опоненти на Ердоган. По посока на Сърбия и Западните Балкани пък наблюдаваме затишие след европредседателството ни.

За капак, изграждането на "Турски поток", който не води до реална диверсификация за нас, а разходите по строителството се плащат изцяло от България, е в услуга както на настоящите режими в Сърбия и Турция, така и най-вече на Кремъл. По този начин България, член на ЕС и на хартия демократична страна, се явява съдружник и буфер между режими с диктаторски амбиции, подпомагайки тяхната свързаност. Така страната ни заема грешна геополитическа роля в развитието на региона.

За съжаление, под ръководството на Борисов българската външна политика продължава да се кове единствено на принципа на най-малкото съпротивление и компромиса на всяка цена, независимо от българския интерес. Това превръща страната ни в безгласна буква на фона на динамичните събития в региона и води до нереализирането на много потенциални ползи.

Снимка: Radio Free Europe/Radio Liberty

*Специални благодарности на Стефан Стойкович от Центъра за европейска политика в Белград, чийто прозрения помогнаха в изготвянето на частта за Сърбия.

Добави коментар

Моля попълнете вашето име.
Top Novini logo Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Send successful Вашия коментар беше успешно пуликуван!