Разказът „Череши“, който се падна на седмокласниците

19:32, 16 юни 21 25 10475 Шрифт:
Цветилена Симеонова Редактор: Цветилена Симеонова

На разказа „Череши“ от Захари Карабашлиев трябваше да правят преразказ седмокласниците на националното външно оценяване. Той е създаден от писателя специално за изпита, като в него е използвал елементи и от други свои произведения.

МОН публикува отговорите на изпита за седми клас

Публикуваме пълния текст на разказа:

Не бях стъпвал в селото на баща ми от петнайсетина години. Това, че единайсет от тях съм прекарал в Америка, сигурно ме оправдава. Донякъде. Защото винаги, когато се връщах в България, бях зает с много по-забавни неща да върша, хора да виждам, някъде да съм... Часовете ми - винаги преброени, а селото, така или иначе, няма къде да избяга. Пък какво и да му гледам, село като село - добруджански чернозем, старци, ветрове...

Този път обаче нямаше как да откажа на майка ми - трябвало да се оправят документи, свързани с наследствените ниви и имоти. Леля ми била намерила добър купувач за къщата на баба и дядо. Качихме се в старата кола на майка ми и тръгнахме, тя бърбори нещо, аз - намусен, карам. Селото се намира на двайсетина километра на север от Варна.

За разлика от бледите ми спомени, в които основната задача, докато шофирам, бе да избягвам дупки в настилката, сега отбелязвам, че пътят е почти отличен - колата лети по гладкия асфалт. Началото на лятото е. Полята - в зелено и жълто, тук-там яркочервени петна макове, небето синьо, облаците перести. Пейзажът е като снимка от лъскав календар, отворен на месец юни.

От пътя за Добрич отбиваме наляво и караме няколко минути в шарената сянка на нещо като тунел от орехови дървета. А ето я и табелата на мястото, в което прекарвах ваканциите си.

Спираме до парка в центъра на селото - акациеви дървета, тополи и люляк - оазис в летните дни на детството ми. Очаквах, че ще е опустошен, но съм изненадан, че пейките в парка са здрави, тревата е добре окосена, дърветата - поддържани и нито една от новоинсталираните лампи не е счупена. Минаваме по мостчето, стигаме до паметника. На пиедестал от поне 30 метра е изправена скулптура на войник с шинел в цял ръст, гледащ на север. Под него са десетките имена на загиналите във войните за национално обединение. Чета имената им. Всички до един са по-млади от мен. Навеждам се да се разхладя с глътка вода от основата на паметника - от зиналата лъвска глава тече чиста добруджанска вода - и сега схващам, че всяка глътка вода от това място те кара да направиш един поклон пред общата съдба на тези момчета горе. Този паметник, построен през 1937-а, също има история и тя е за един печеливш лотариен билет и един кмет, който можел да прибере печалбата, но дарил парите за паметник.

Качваме се отново на колата и стигаме до това, което бе останало от къщата. Отваряме някак портата, влизаме в двора, но див орех, слива и храсти правят достъпа до руините невъзможен. Огромното акациево дърво e полуизсъхнало, но все пак е разперило клони над това, което е останало от къщата. Покривът е рухнал, външните дувари наполовина са обрасли с бурени, бурени, бурени...

Измъкнахме се от градината, тръгнахме към кметството, за да свършим това, за което бяхме дошли всъщност - да уредим имота за продан. За по-пряко минахме през двора на детската градина, в която са ме водили някога, сега потънала в тишина и бурен.

Поспрях се пред голямото черешово дърво, натежало от плод, дървото, по чиито клони съм се катерил, от чиято корона съм падал. Хващам и навеждам един отрупан с плод клон, кимам с глава към майка ми. Тя стои отстрани, аз лакомо започвам да късам, да ям с шепи - червени, твърди, сладки череши. След малко майка ми казва обезпокоена:

- Хайде да побързаме, докато има още хора в кметството.

- Спокойно - казвам, докато се протягам по-нагоре и скубя череши с шепи.

- За никъде не бързаме. - Сега ще излязат в обедна почивка и после я се върнат, я не. Трябва да оправим документите.

- Няма какво да оправяме - казвам.

- Ама - заеква тя, - нали затова дойдохме, леля ти има утре среща с купувача

- Няма да има никаква среща - аз изплювам няколко костилки и награбвам още череши. Майка, очевидно притеснена, разперва ръце:

- Как така?

- Аз ще купя нейния дял - казвам с пълна уста.

- Ти?! - възкликва майка ми. - Аз.

- Ама нали се кълнеше, че кракът ти повече няма да стъпи тук бе, сине!

- Кога? - Подскачам и докопвам още по-горен клон, още по-отрупан с череши.

- Когато тръгваше за Америка.

- Толкова ми е бил акълът тогава.

- Навеждам клона към нея.

- Искаш ли от тези тук, по-узрелите?

***

Важното за теб е на Topnovini.bg! Последвай ни във Facebook, Instagram и Twitter, ела и в групата ни във Viber! Значимите теми и различните гледни точки са още по-близо до теб! Всички са в социалните мрежи – ние също, чети ни!

Напишете коментар
Коментари: 3
1 Cardemepe 23:27, 20 мар 23

J Am Soc Nephrol 13 1824 1836, 2002 clomid pct GNPs having hydrophobic surfaces exhibit much higher specific capacity than those having hydrophilic surfaces

2 outsisket 06:19, 19 фев 24

buy propecia online uk This constipation may be due to taking too much protein while not having enough fluid and fiber in the gut

3 Abanciata 05:07, 05 мар 24

is 200 mg of viagra too much Thus, skeletal muscle preferentially generates the pathogenic DUX4 fl transcript, however, strikingly, both liver and skin predominantly expressed many shorter RNAs distinct from the previously described DUX4 s 0

Добави коментар

Моля попълнете вашето име.
Top Novini logo Моля изчакайте, вашият коментар се публикува
Send successful Вашият коментар беше успешно публикуван.

Реклама